Артбележник

На 17 септември църквата слави Светите мъченици София, Вяра, Надежда и Любов. Затова днес се отдава почит на добродетелите, които ни крепят – вярата, надеждата, любовта и мъдростта. Ето как варненският поет Валери Станков е почувствал днес тази вечна тема. Стихотворенията са публикувани на стената му във фейсбук.





ВЯРА, НАДЕЖДА, ЛЮБОВ
Няма събота. Няма неделя.
Няма вече щастливи слънца.
Боже мой, някой винаги стреля! – ...
и навсякъде гинат деца.
Някой вдига дворци от химери –
във реален размер! – с барбекю.
И със други аршини ни мери,
и говори с народа на „You”!
Във торбето със нашата Вяра
бърка с мръсните свои ръце.
И Надеждите наши подкара! –
като стадо смирени овце.
Запладни ни – на своята сянка.
И на селфи ни сбра – в паспарту.
И – когато заспива във Банкя,
си чете до несвяст „Винету”!
И ни лъжат! – така ни будалкат,
че ще плиснат над нас светлини!
Но със моята проста писалка
ще ги питам! – до сетните дни –
в този свят – на омрази осъден,
изкопал си и смъртния ров,
Боже, тъй ли е трудно? – да бъдем
просто Вяра, Надежда, Любов!
17 септемврий 2014 г.




ПРЕДИЗБОРНА ЛЮБОВНА ПЕСЕН
По радиото снощи някой каза,
че всички ще изпукаме зимъс.
Говореше със толкова омраза! – ...
добре, че репортажът беше къс.
И репортерът спешно го прекъсна,
то – диалогът, беше си нелеп.
И мислех – след емисията късна,
какво зимъс ще чиним ние – с теб?
Щом почне политическата зима
и вятър през Балкана зафучи,
с теб ще се греем – двамата – за трима! –
на топлото от твоите очи.
Сега ще ти накъсам китка цвете –
от гербери ми писна всеки ден! –
и, моля те, не казвай: – Ах, поете,
нима това букетче е за мен?
За теб, ами! Нали си ми момиче? –
пък те обичат хубави цветя.
Една жена до днес ли съм накичил?
От мен една жена ли отлетя?
Внезапно. Безпощадно. Ненавреме.
Направо – изпари се! – летен дъжд.
И тракаха – под голото ми теме –
илюзиите! – да съм техен мъж.
До мен – едничка! – само ти остана.
Едничка! – само ти остана ся.
Ако си тръгнеш, хващам пак Балкана! –
и гербери – с косата! – ще кося.
15 септемврий 2014 г.




ЗАУПОКОЙНА МЕСА
Не искам, Боже, нищичко за мен –
дъската ми бездруго цял ден хлопа.
Щом попът ме опява – някой ден, ...
под нея да ме пъхнеш със лаптопа.
На всекиго да кажа: – Лека нощ!
И да го срещна със: – Добре дошъл си!
Отдавна спрях да вадя вече нож –
дори и на небесните ти вълци.
Не знам дали за всичко си платих?
Навярно дълговете ми са смешни?
Аз грехове прощавам с всеки стих,
написан от ръката ми на грешник.
Дали успях докрай да съм добър,
дори пред вкоравените пестници?
И в моя изоран словесен кър
напролет ще кълват несметни птици?
Не искам, Боже, нищичко за мен.
Пиши си го? – в небесната си книга –
на този свят дойдох със: – Добър ден!
И кротко ще замина с: – Добра стига!
Помни! – в часа на страшния ми съд,
преди три бучки пръст да ми изхлопат,
когато, Боже, тръгна за отвъд,
ще пея – триж по-готино! – от попа.
14 септемврий 2014 г.