Пресечки

На 1-ви септември 1916-та година, десетина дни след ужасяващите съобщения за безчинсвата на румънците в Добруджа, България обявява война на Румъния. Боевете на Добруджанския фронт започват още на другия ден. Българските войски, предвождани от генералите Стефан Тошев, Иван Колев и Тодор Кантарджиев, предриемат настъпателна операция за освобождаването на региона.  "Врагът трябва да бъде изгонен от тази българска земя!", повтарят бойците и се понасят във вихрен устрем напред. В това време румънците посичат и обезобразяват телата на 57 мирни граждани на Добрич, отвличат стотина интелектуалци и напускат града. Добрич е освободен, но завоевателите не желаят да отстъпят. Противникът хвърля в атака срещу българите многобройна армия от румънци, руснаци и сърбо-хървати. В тридневните кървави боеве за Добрич загиват над хиляда  български войни. Двойно повече са ранените.  Редиците оредяват, но помощ отникъде не идва. "Нито крачка назад!, зоват командирите. И тогава на помощ идват опълченците на Добрич.  Едни от цивилните заемат местата на убитите и продължават стрелбата, други събират труповете и ранените от бойното поле и ги откарват в болниците. За този върховен момент разказва участникът в сражението подпоручик Д. Шивлиев. Неговите спомени са публикувани в "Книга за Добруджа", а разказът е озаглавен: "Цивилните храбреци при Добрич".

Седми септември. Днес ще се реши съдбата на Добруджа. Малко сме на брой. Една тънка верига от Дунава до морето. И като спартанци до един да измрем върху скъпата земя, едва ли ще победим. Преди три дни с много контраатаки и с много жертви Добрич падна в наши ръце. Днес противникът желае отново да ни отнеме белия град.
Намираме се на открита позиция северно от Добрич. Напред и встрани от нас е легнала необятната жълта шир на бойното поле. Вдясно е прашното шосе към Кюстенджа. А вляво от нас няма нито една българска пушка... Само два-три разезда поддържат очна връзка с Врачанската бригада, която остава на три-четири километра встрани. В тил – никаква поддръжка. В далечината едва се забелязват покривите на село Ези бей (б.а. Паскалево). Тихо е като пред буря. Орли се вият над бойното поле.
Задачата ни е да отблъснем противника на север и нашата част да завземе Ези бей. Дава се заповед за настъпление. Пристягаме амунициите, прекръстваме се и излизаме от окопите във верига. Един наблюдателен балон се мъдри на хоризонта и следи всяко наше движение. Първите противникови шрапнели ни поздравяват, когато преминаваме линията на един харман с няколко грамадни купи слама. Напредваме на малки групи, а по-късно и по един човек. Няколко фугасни снаряди попадат като светкавици точно в бойната верига, забиват се в земята и изригват във вид на гейзери от пръст и черен дим. Полето кипи от гърмежите на картечниците, пушките и оръдията.
Първите жертви остават в нивите зад нас. Дава се команда: "Бегом напред!" С бързи прибежки наближаваме противника. Намираме се на 800-1000 крачки пред окопите му. Сивозелените фуражки на врага ясно се забелязват. В един момент срещу нас по целия фронт се открива честа стрелба от всички видове оръжия. Започва страхотна кървава борба на огън и нерви. Ужасно е действието на картечниците в равна местност. Който не се е движил срещу картечен огън, необозпокояван от нашата артилерия, той не познава страшните поражения на това смъртоносно оръжие.
Минават дълги часове на неспирен пукот. Над цялото Добричко бойно поле се носи грохотът на бойната песен. Далече вляво полето дими и донася до нас глухото ехо на боя срещу Врачанската бригада. Там противникът напредва и ни обхваща във фланг. Настъпват критични минути и страшни изпитания по целия фронт. И нашите вериги вече се огъват.
Цеко, един храбрец от Балканската война, заляга близо и точно пред мен.
– Цеко, пречиш ми на стрелбата.
– Нарочно, господин подпоручик, за да ви запазя – отговоря Цеко, смеейки се.
Влачим се по корем напред, а бойците редеят. Наближава момент за атака, но никаква подкрепа не идва. Млад подофицер е сложил пушката си върху изоставена мотика в полето и стреля от упор. Цеко е ударен в рамото и охка мъчително. Залягам при него и го утешавам.
– Боли ли, Цеко?
А той отговаря:
– Децата ми, господин подпоручик, децата... Пазете се вие, младите... 
По намръщеното чело на Цеко се свличат вадички пот. Лицето му е добило тъмносинкав цвят – раната му е смъртоносна. Един войник заляга при ранения и му взема всичките патрони. А Цеко забива глава в земята и така остава зад нас.
Движението напред става все по-бавно и с много жертви. Една близка наша картечница заглъхва. Всичката й прислуга е избита от противников снаряд. Пред мен, на десетина крачки вляво е приклекнал в дупка от снаряд боец. Опрян на пушката си той наблюдава напред, а огънят на противника е така яростен, че никой не може да вдигне глава и да направи крачка напред. Заповядвам му да залегне. Нито чува, нито помръдва. Минават няколко мъчителни секунди. Пак му викам – никакъв отговор. Влача се на лакти, залягам при него и го разтърсвам за ръката. Тя е хладна и увиснала. По лицето и на тила му е застинала вадичка кръв. Куршумът е пробил челото на храбреца и го е вцепенил в момента, когато той е искал да приближи врага. Каква чудна смърт – боецът стои на мъртва стража с пушка в ръка сред ужаса на сражението. Повалям го леко на една страна, покривам лицето му с червената кърпа от джоба му и го отминавам. Война!
Вляво земята се тресе, застлана от облаци пушек и прах, които приближават фланга ни. Нататък вече се виждат ясно рояци човешки и конски фигури. Противникът напира ожесточено и с грамадни сили в празното поле. Село Ези бей е в пламъци. Решава се съдбата на Добрич и Добруджа.
Умората у всички бойци е убийствена. Видях бойци да се унасят в сън под град от куршуми и шрапнели. Чувството за самосъхранение е изчезнало.
– Иде помощ! Помощ иде – вика някой с пресъхнал глас.
Цялата бойна линия е в напрежение пред критичната минута на противниковата атака.
– Помощ иде – пак крещи някой.
И помощ наистина идваше. Цивилни хора се мяркаха в бойната верига и стреляха  заедно с войниците. Какви са тези хора? Кой изпрати тези храбреци да споделят заедно с нас смъртта и славата на сражението при Добрич, мислех аз с чувство на възхищение и учудване. Сълзи на радост изпълниха очите ни. На първо време никой не можеше да си обясни присъствието на цивилните герои. А назад, към хармана се виждаше друга картина – файтони и каруци, карани пак от цивилни, събират убитите и ранените от бойното поле и сами споделят тяхната геройска участ из пожънатите ниви. Други пък носят вода в бакъри и бурета, за да охладят с нея цевите на оръдията и картечниците. Лесно беше да се разбере, че тези доброволци са граждани от Добрич. Без ничия заповед те идваха доброволно да се бият за своя красив град и за свободата на Добруджа и багреха с кръвта си своите собствени ниви и синури.
По цялата огнева линия премина като електрически ток ободрителна вълна и стопли сърцата на бойците. Ентусиазмът и волята за победа прогониха умората на сражаващите се. На тази равна крепост паднаха стотици убити и ранени.
Ако някой иска да опише славната епопея при Добрич, или да я нарисува, трябва да е изживял боя в неговия най-критичен момент, когато цивилните храбреци се намесиха в сражението. На тая легендарна битка бяха неми свидетели белите и хубави къщи, които надничаха от града на Добротича и даваха несъкрушими сили на бойците в неравната борба.
Привечер ние превзехме село Ези бей...

Спомените са публикувани с изключителното съдействие на Регионална библиотека "Дора Габе" в Добрич.