Забележник

Дами и господа, готови ли сте след малко да умрете за България?, оперетно пита кметът"Обявяването на Добрич за "Град на българската бойна слава" води до идентичност. То  ще донесе моралните ценности, за които се борим, ще донесе спомена за историята и нейното утвърждаване в бъдещето." Този патриотичен тюрлюгювеч е цитат от интервюто на кмета на Добрич Йордан Йорданов, дадено през август пред радио Добруджа. Тъй като понятийната каша е обичайна за  градоначалника, няма да търсим къде е кризата – дали в идентитета на добруджанеца, или в идентитета на кмета. Причината да се занимаваме с темата е съвсем друга –  нагло ни баламосват, че една титла може да замени липсващата управленска визия на града. Ама да караме подред.  
Както знаем, званието "Град на българската бойна слава" у нас не съществува. В световната история пък подобно колективно титулуване има аналог основно с СССР, когато след Втората световна война 12 града от Съюза са обявени за градове герои (город-герой). Целта на съветската власт тогава е да издигне в култ колективния подвиг, като го свърже завинаги с Втората световна война. Преди година с подбуди, развенчаващи съветизацията, два добруджански града – Тутракан и Добрич, обявиха, че имат право на подобно почетно отличие. Мотивите за амбицията са повече от благородни – да се разкаже за славните епопеи в Тутракан и в Добрич, когато българите са победили руси, сърби и румънци, и да се напомни за войнското достойнство и чест, характерни за ония времена. Този юни съветниците на Добрич гласуваха с пълно единодушие кметът на града да внесе искане до Президента, до Народното събрание и до Министерския съвет, за да бъде издействан Указ за обявяването на град Добрич за "Град на българската бойна слава".
За да убеди България в нуждата от подобна титла, на 26 юли община Добрич създаде "Петиция за обявяването на Добрич за град на българската бойна слава". Съдържанието на петицията обаче е близко до компота в главата на кмета. Вместо разказ за това какво се е случило в Добрич през 1916-та, имаме набор от думички в стил: АОНСУ.  В едно изречение се говори и за Тутраканската епопия, и за Добричката, които "представляват една величава страница от нашата история и са част от многото победи, които българският войник извоюва във войните за национално обединение." Следват още няколко изречения, толкова клиширани и нищонеказващи, че рискуваме да доскучеем на читателя, ако ги цитираме. Но най-показателен е броят на подписалите се под петицията. За два месеца те са едва 311 души. Виж тук!.
Въпреки, че малцина са чували за Добричката епопея, политиците ни напоследък са обладани от такъв патриотичен ентусиазъм, че начинанието с титлата има всички шансове за успех. Сега нека да си представим какво ще стане, ако Добрич наистина бъде обявен за град българската бойна слава.
Имаме си почетното звание значи, кичим се с него и посрещаме гости. Като дойдат, ние ги повеждаме към единственото неразкопано място  – градската градина. По време на разходката изричаме пламенно: Нали знаете, че нашият град е герой! Той е град на българската бойна слава! "Така ли?", чудят се гостите и се сещат, че в парка са видели паметник на Съветската армия. Руснаците тук са победили врага ли?, питат предпазливо хората. Не те нас, а ние тях, обясняваме гордо ние. Разказваме как генерал Колев е пристигнал тук с конницата и помел врага. А, пеещият паметник ли?, сещат се гостите. Казваме, че вече не пее и потегляме към скулптурата. Гледаме да заобикаляме отворените изкопи по улиците и ги превеждаме из центъра. Молим гостите да внимават къде стъпват, че едни плочкиии... Ама както и да го усукваме, не можем да скрием нито бингозалите, нито празните офиси, нито магазините за втора употреба, ширещи се из центъра. Стигаме до паметника на генерал Колев. Обясняваме, че в тридневната битка за Добрич са загинали 1053-ма български бойци – повече, отколкото в цялата сръбско-българската война. Старата гара е оставена от държавата на произволаГостите ни гледат респектиращо. "Къде можем да прочетем или видим повече?", питат заинтригувано и очакват да ги заведем в нашия Пантеон на безсмъртието. "Има много материали и снимки от онова време, но те не са в постоянна експозиция", почваме оправдателно ние. Сещаме се за старата гара, където са изклани 57 добричлии, но се отказваме да водим там хората, щото сградата не е за показване. Тръгваме към Военното гробище, а пейзажът по пътя е в унисон с темата за войната – по улиците зеят огромни изкопи, встрани се виждат разрушени заводи, а теренът е застлан с камъни, пепел, съсухрени листа, боклуци и пясък. Отнякъде идва кална вода, която залива всичко. На връщане решаваме да сменим пътя, но за беда минаваме край запустяла и буренясала училищна сграда. Имате славна история, казва ми някой от гостите и тактично отмества поглед от джунглата на пътя. Стигаме до хотела, където сме ги настанили, защото вкъщи водата ту идва, ту спира... Още отвън ни блъска силна чалга, идваща от сватбата в ресторанта. Преодоляваме я и стигаме до рецепцията. Любезна жена подава чип за стаята, обяснява, че има авария в града и вода в хотела няма. "Може би след 22 часа ще я пуснат..." Гостите ме поглеждат объркано. С мисъл за добруджанска идентичност хуквам да им нося бутилки с минерална вода. Да се позамият с бутилките пък... Те приемат всичко с тих героизъм. Оставям ги да се настроят за вечерята и отказвам да разсъждавам кой от двата спомена ще надделее по-късно – дали този за славното ни минало, или другият – за разрушения и безводен град, в който се затварят училища.
На този етап описаното по-горе е алюзия. Има обаче всички шансове да се превърне в реалност. Защото ни управляват дилетантски, некомпетентно, без визия. без програма, но с привнесен отнякъде патриотичен дух. И да, Добричката епопея е славна страница, която трябва да влезе в учебниците по история. За да се случи това обаче, са необходими доста усилия, които никак, ама никак не се изчерпват с титуловането. И указът за героичното звание не може да бъде индулгенция, която да изкупи управленската некадърност.