Забележник

Преди малко ми писа моя студентка отпреди 2-3 години, а може и повече – времето при мен напоследък нещо започна да препуска все по-бързо, уви.
Отдавна не ми бе писала, помня, че й бях давал препоръка за университета, в който учи. С удоволствие давам препоръки на талантливи млади българи, друго ако не мога да направя за тях, поне СиВи-то ми поради стечението на обстоятелствата тежи. И още никой не ме е подвел.
Та тази студентка е останала там, бори се, решила е да пише докторска дисертация, разбира се, че ще я консултирам за някои неща.
Ако тук споменавам за обменените с нея мейли, то е защото аз я попитах как се чувства там.
Тя ми написа в общи линии следното – много й е било трудно, на няколко пъти й се е искало да се откаже, имало е доста тежки моменти, но не съжалява за решението си да остане там и го смята за правилното. Защото каквито й мъки да е преживяла, те са нищо в сравнение с обидите, на които е била подложена тук – да я тъпчат некадърници, да й искат какво ли не и да й пускат ръце началниците, да гледа как връзкарите и калинките се уреждат, да чува как трябва да спре да мисли за страната си и бъдещето на България, ами да урежда само себе си, да минава през гърбовете и труповете на хората, защото това е пътят към успеха и парите.
По-рано е смятала, че ще бъде последната, която ще си тръгне от тук, а сега е убедена, че е трябвало да го направи по-рано.
И накрая ми написа почти буквално следното:
Моето поколение е загубено поколение за нашата държава, тя не беше за него майка, която го обича, дори не беше мащеха, която не го обича, а бе абсолютно чужда за нас, която ни мрази и едва ли не се радваше, че ни прогонва като че сме натрапници. Съжалявам, че говоря за държавата, сигурно трябваше да кажа политиците, политическия елит, партокрацията. Но за да бъда обективна и честна към мен и към Вас, трябва да кажа въпреки всичко "държавата", защото за тия политици, за тоя политически елит, за тая партокрация е гласувал народът в държавата. И сълзите ни в чужбина си бяха наши сълзи. И успехите ни в чужбина, ако ни е писано, ще са наши успехи. Нека тогава "тази държава" не се гордее с тях, тя не ги заслужава!
Текстът е от личната страница на професор Николай Слатински във фейсбук. Публикуваме го с разрешението на автора.