Пресечки

Участник в преговорите: И хората в Крайова разбраха, че сме извършили нещо добро

Българската делегация в КрайоваБългарската делегация в Крайова"Няма друг пример в историята, територия да е отстъпена доброволно по силата на разума и на добре разбраните интереси". Така коментира подписването на Крайовския мирен договор един от участниците в преговорите –Теохар Папазов, нарочен съдия при Постоянния съд за международно правосъдие.
Преговорите се водят в Крайова между 19 август и 7 септември 1940 г., когато е и самото подписване на документа. От българска страна, цар Борис Трети възлага подписването на договора на Светослав Помянов, български пълномощен министър в Румъния, и на Теохар Папазов, нарочен съдия при Постоянния съд за международно правосъдие.
Отначало разговорите вървят трудно. Икономическите претенции на Румъния са внушителни. Както пише Ив. Попов: "Румънците поискаха 20 милиарда леи за подобренията, които те са направили в областта, за строежи и казарми, училища, болници, пътища, държавни постройки, прокарване води за напояване и др. Представиха и подробни сметки и изчисления за това. Нашата делегация отказа по принцип да се плаща за каквито и да е подобрения." По-късно румънските искания спадат до сумата 1 млрд. леи.
Освен големи компенсации, румънците настояват Балчик и Силистра да останат техни. Силистра, защото е на Дунава, а Балчик – защото там заровено сърцето на кралица Мария. Месец по-рано обаче, в разгара на Втората световна война, България е получила подкрепата на Германия и фюрерът е заявил: "Не може да се говори за сърца, когато могат да паднат глави на крале." Всъщност България е успяла да спечели предварително подкрепата на всички големи по онова време световни сили – Германия, СССР, Италия, Великобритания, Турция и дори САЩ. Въпреки това румънците упорстват до последно. Имало е наши политици, които загубили търпение и призовали цар Борис III армията да бъде задействана. Царят обаче охлажда тези мераци.
След дълги протакания от страна на румънците и след натиск от страна на Германия и Италия, на 7 септември се подписва Крайовската спогодба. С тази спогодба се "възвръща Южна Добруджа" към България, а границата се установява като "окончателна и вечна".
Предлагаме ви една много интересна статия на Теохар Папазов, който описва детайлно, интересно и професионално протичането на преговорите в Крайова.  Статията е публикувана през 1942 г. в броя май-юни на списание "Българска община", а преди четири години преоткрита от Аспарух Панов.  

Сградата в Крайова, в която са водени преговоритеСградата в Крайова, в която са водени преговорите"На 7 септември 1940 година, в 15 ч. и 20 м., се подписа в Крайова договорът, с който бe възвърната на България Южна Добруджа, отнета по силата на Букурещкия договор от 28 юли (10 август) 1913 година.
Пълномощният министър г-н Светослав Помянов и аз имахме честта да подпишем този договор в качеството на пълномощници на Негово Величество Царя.
За място, където ще се водят преговоритe, които доведоха до сключването на този договор, бе определен градът Крайова. В състава на делегацията, под председателството на г-н С. Помянов, влизаха: генерал-лейтенант Г. Попов, д-р А. Ангелов, Ал. Моллов, полковник Ив. Попов, Т. Теодоров, проф. Ст. Романски, Ас. Чакалов, Н. Узунов и господа Ив. Данчев, П. Чопов, С. Балан, Ял. Кацаров и Хр. Бояджиев от Министерството на външните работи.
Румънската делегация, председателствувана от г-н Ал. Крециану, пълномощен министър, беше доста многобройна. Най-видните лица бяха: Х. Ж. Мейтани. който подписа договора като втори делегат, г-н Хориа Григореску, г-н Г. Каранфил, сегашният румънски пълномощен министър в България, генерал Потопеану, същият, който през ноември т. г. държа в София няколко твърде интересни сказки върху участието на Румъния във войната на Източния фронт.
Нашата делегацияНашата делегацияВ неделя вечер, 18 август 1940 година, българската делегация замина за Крайова през Видин. В румънския град Калафат, който се намира на насрещния бряг на Дунава, ние бяхме посрещнати от румънските власти и със специален влак отведени в Крайова, гдето стигнахме в понеделник, 19 август 1940, към 11 часа.
Градът Крайова бе много сполучливо избран в случая, защото е един тих, провинциален град, тъкмо пригоден за спокойна работа.
За да дам известно понятие за външния му вид, ще кажа, че това. което го отличава, е множеството хубави частни къщи сред големи градини. Личи си, че там от край време са живели състоятелни земевладелци, които са имали своите имения в този богат с плодородна земя окръг. Това, което прави впечатление при една разходка из града, то са многобройните големи, хубави и солидни училища, някои от които са съградени със средства, завещани от богати крайовчани. В Крайова, както в повечето румънски градове, има много старинни черкви, интересни по своята архитектура и живописта, с която са украсени. Има една голяма, хубава съдебна палата. Но това, което е една особеност, то е голeмият извънредно красив парк Бибеско, известен в цяла Румъния, носещ името на щедрия дарител, който го е завещал на града.
Не ще е безинтересно да се спомни, че в миналото много българи – тетевенци, сливненци, сопотненци и др., са живели в Крайова. Търсили са в Румъния убежище в края на руско-турските войни, когато след сключването на мир руските войски са се връщали в Русия. Тия бежанци са тръгвали подир тях и са намирали в Румъния добро гостоприемство.
В една разкошна частна къща, завещана на румънската държава от притежателя й Дину Михаил, бе настанена българската делегация.
Следва да отбележа, че ние бяхме посрещнати твърде любезно и внимателно
съгласно всичките изисквания на протокола. Размениха се, разбира се, обичайните банкети, неизбежни в подобни случаи. Но това, което направи нам особено приятно впечатление, то беше обстоятелството, че в проявата на познатото румънско гостоприемство се чувствуваше нещо по-друго от една студена формалност.
През цялото време в отношенията между членовете на двете делегации, както и при срещите с представителите на властите – кралския представител Симиан и кмета на града Василиу, цареше един дух на добро разположение, взаимно разбирателство и добра воля, който показваше, че съществува съзнанието, че се върши работа, полезна за двете страни. Нещо повече. Самото население на Крайова се отнесе най-почтително към нас. Това най-ясно пролича в момента на заминаването ни, когато населението, струпано по всичките улици, през които минахме. любезно ни поздравяваше, проявявайки по този начин, че си дава сметка, че е извършено едно добро дело.
Веднага след пристигането ни в Крайова, на 19 август 1940 година след обяд, се състоя първото заседание в Административната палата, хубаво здание в румънски стил. Реши се преговорите по принципалните въпроси да се водят между двамата председатели на делегациите. А в това време две комисии – едната по въпроса за размяната на българското и румънското население. а другата по финансовите въпроси, възникнали във връзка с прехвърлянето на територията и размяната на населенията, да обсъдят и приготвят необходимия материал, предназначен да бъде включен в договора и в приложените към него спогодби.
Председател на първата комисия беше от румънска страна г-н Хориа Григореску, а на втората (финансовата) г-н Г. Каранфил. От българска страна и двете комисии бяха председателствувани от мене, а в състава им влизаха ония споменати по-горе членове на нашата делегация, известни в България като лица твърде добре запознати с финансовите и народностни въпроси, които предстоеше да се третират.
Териториалният въпрос беше вече предварително уговорен преди нашето заминаване за Крайова, и то върху една най-солидна база: възвръщане на старото положение, съществуващо преди 28 юли (10 август) 1913 година. За да се запази строго това възприето начало, отстрани се изкушението да се внесат дори и най-малки поправки в граничната линия, целящи удовлетворението на известни интереси, касаещи се от българска страна до водоснабдяването на Силистра, а от румънска страна до използуването на едно автомобилно шосе.
Тържествено очертаване на границатаТържествено очертаване на границатаВоенните експерти, българи и румъни, членове на делегациите, начертаха върху картата новата граница, същата, каквато е била до 1913 година.
Що се отнася до постановленията, които се уговаряха, както бива в повечето случаи при сключване на договори, имаше такива, предназначени да изчерпат скоро своето значение, като бъдат изпълнени в едно по-кратко или по-продължително време, и други, чието действие остава дълготрайно.
В момента не малко грижи създаде въпросът за срока, в който трябваше да стане опразването и предаването на територията, и срока, в който трябваше да стане изселването на българското население. Разногласието по този въпрос, което предизвика многократни искания на инструкции от София и от Букурещ, стана дори причина за удължаването на преговорите.
От българска страна много се бързаше, поради желанието да стане изселването час по-скоро, преди да е настъпило лошото есенно време. А Румъния настояваше за по-дълги срокове, за да може цялото румънско население да напусне Южна Добруджа, преди да влязят там българските власти. Така и стана впоследствие – когато българите навлязоха в територията, румъните я бяха вече напуснали. Най-сетне постигна се съгласие предаването на територията да стане на четири етапа между 20 септември и 1 октомври 1940 година (спогодба, приложение Б към договора), а изселването да стане в тримесечен срок от ратификацията на договора, която трябваше да стане най-късно до 15 септември 1940 (чл. чл. 3 и 7 на договора и спогодбата, приложение В към договора).
За щастие, доброто време в края на 1940 година продължи доста дълго и изселването можа да стане при сносни атмосферни условия. Сега тези постановления на договора са вече въпрос на миналото. Също така и финансовите постановления имат временно значение, защото подлежат на изпълнение в непродължително време.
Най-важният въпрос, сложен на разрешение, беше безспорно този за изселването на българското население от Северна Добруджа и на румънското от Южна Добруджа. За българското население, селско и градско, беше голяма беда и извънредна мъка да напусне огнищата, гдето беше отраснало и гдето бяха живели неговите деди и прадеди.
Българската делегация много добре съзнаваше това и се стараеше да намери едно по-благоприятно разрешение. Най-големи усилия в това отношение положи добруджанецът Т. Теодоров, добър българин и отличен юрист, който за съжаление, почина преждевременно, два месеца след подписването на договора. Съгласно изготвеното от него изложение, предложи се изселването да не бъде задължително, а факултативно, като ония, които откажат да се изселят, не ще могат занапред да потърсят никаква подкрепа в качеството на народно малцинство. Но това не се прие. Прие се само факултативно изселване, при известни условия, на българи и румъни в други области на Румъния и България,
За Добруджа се постанови изселването да бъде задължително (чл. 3 на договора). Даде се по този начин от това население една голяма жертва в името на върховните отечествени интереси. Трябва да се признае, че бедата е още по-голяма за градското, отколкото за селското население, което намери в Южна Добруджа добра земя и ще успее да уреди живота си. А градското население, макар и да запази своите недвижими имоти, мъчно ще ги стопанисва в чужда държава и за него ще бъде по-трудно да осигури поминъка си при новите условия.
Но при все това сега, след като измина известно време и като се разсъждава обективно, струва ми се, че би следвало да се признае, че факултативното изселване и при най-добра воля все пак би оставило място за нови недоразумения и усложнения.
Възприетото радикално разрешение, макар и болезнено за известно време, навярно ще спомогне за постигането на това, което е предназначено да бъде най-трайно в договора и което съставява неговия дълбок смисъл. А именно, ще спомогне да се премахнат между двете страни всички недоразумения относно техните територии, за които в договора, чл. 3, е казано, че установената граница е окончателна и вечна и че двете страни се задължават никога да не предявяват претенции от териториално естество една срещу друга. Добре схванат и искрено приложен, договорът ще даде възможност за възстановяване на старото приятелство, което по-рано винаги е съществувало между двете съседни страни, свързани с толкова общи интереси.
Струва ми се, че една от причините, за да се смутят през 1913 година по-раншните приятелски отношения, лежи в неоправданото недоверие, предизвикано от мисълта, че България има аспирации върху Северна Добруджа. По този въпрос мога да кажа това, което лично ми е добре известно.
Обстоятелствата ми позволиха да бъда в близки връзки с мнозина от лицата, ръководещи нашата политика, начиная от 1899 година. Когато бях частен секретар на Д. Греков, тогавашният министър-председател и министър на външните работи (по-рано министър на външните работи въ кабинета на Стамболова) и добър приятел на моя баща. Мнозина от министър-председателите и от министрите оттогава насам бяха било мои съученици, било бивши колеги от софийските съдилища, в които служих, било пък сродници или най-малко софийски адвокати, които, като дългогодишен съдия, добре познавах. Така също между нашите пълномощни министри имах мнозина другари и приятели.
Това ми позволява да засвидетелствувам, че никога подобна аспирация не е била цел на българската политика и никога подобна мисъл не е била поддържана от български държавник. Ако подобно нещо е било писано или говорено, то е изхождало само от неотговорни среди, без всяко значение.
Вярвам, че същото може да се каже и за лансираната някога идея, че, за да се гарантира Румъния откъм България, трябвало да се вземе част от североизточната й територия, тъй наречения квадрилатер (Русе, Варна, Шумен). Сега със сключването на Крайовския договор се отнема всяка възможност за подобни умувания. Доколкото ми е известно, няма друг пример в историята, да е отстъпена доброволно територия по силата на разума и на добре разбраните интереси. В случая надви благоразумието и създаде залог за едно добро бъдеще на двете съседни страни.
Този щастлив резултат, който се дължи на мъдрата политика, ръководена от Негово Величество Царя, и на вещата политическа схватливост на румънските държавници, предизвика в България неописуема радост.
Нека се надяваме, че изказаните по-горе надежди ще се осъществят и че Крайовският договор ще окаже и в бъдеще своето благотворно действие."

Архивните единици са предоставени от Регионална библиотека "Дора Габе" – Добрич.