Цивилни храбреци заемат местата на убитите войни при битката за Добрич


Намираме се на открита позиция северно от Добрич. Напред и встрани от нас е легнала необятната жълта шир на бойното поле. Вдясно е прашното шосе към Кюстенджа. А вляво от нас няма нито една българска пушка... Само два-три разезда поддържат очна връзка с Врачанската бригада, която остава на три-четири километра встрани. В тил – никаква поддръжка. В далечината едва се забелязват покривите на село Ези бей (б.а. Паскалево). Тихо е като пред буря. Орли се вият над бойното поле.
Задачата ни е да отблъснем противника на север и нашата част да завземе Ези бей. Дава се заповед за настъпление. Пристягаме амунициите, прекръстваме се и излизаме от окопите във верига. Един наблюдателен балон се мъдри на хоризонта и следи всяко наше движение. Първите противникови шрапнели ни поздравяват, когато преминаваме линията на един харман с няколко грамадни купи слама. Напредваме на малки групи, а по-късно и по един човек. Няколко фугасни снаряди попадат като светкавици точно в бойната верига, забиват се в земята и изригват във вид на гейзери от пръст и черен дим. Полето кипи от гърмежите на картечниците, пушките и оръдията.
Първите жертви остават в нивите зад нас. Дава се команда: "Бегом напред!" С бързи прибежки наближаваме противника. Намираме се на 800-1000 крачки пред окопите му. Сивозелените фуражки на врага ясно се забелязват. В един момент срещу нас по целия фронт се открива честа стрелба от всички видове оръжия. Започва страхотна кървава борба на огън и нерви. Ужасно е действието на картечниците в равна местност. Който не се е движил срещу картечен огън, необозпокояван от нашата артилерия, той не познава страшните поражения на това смъртоносно оръжие.

Цеко, един храбрец от Балканската война, заляга близо и точно пред мен.
– Цеко, пречиш ми на стрелбата.
– Нарочно, господин подпоручик, за да ви запазя – отговоря Цеко, смеейки се.
Влачим се по корем напред, а бойците редеят. Наближава момент за атака, но никаква подкрепа не идва. Млад подофицер е сложил пушката си върху изоставена мотика в полето и стреля от упор. Цеко е ударен в рамото и охка мъчително. Залягам при него и го утешавам.
– Боли ли, Цеко?
А той отговаря:
– Децата ми, господин подпоручик, децата... Пазете се вие, младите...
По намръщеното чело на Цеко се свличат вадички пот. Лицето му е добило тъмносинкав цвят – раната му е смъртоносна. Един войник заляга при ранения и му взема всичките патрони. А Цеко забива глава в земята и така остава зад нас.
Движението напред става все по-бавно и с много жертви. Една близка наша картечница заглъхва. Всичката й прислуга е избита от противников снаряд. Пред мен, на десетина крачки вляво е приклекнал в дупка от снаряд боец. Опрян на пушката си той наблюдава напред, а огънят на противника е така яростен, че никой не може да вдигне глава и да направи крачка напред. Заповядвам му да залегне. Нито чува, нито помръдва. Минават няколко мъчителни секунди. Пак му викам – никакъв отговор. Влача се на лакти, залягам при него и го разтърсвам за ръката. Тя е хладна и увиснала. По лицето и на тила му е застинала вадичка кръв. Куршумът е пробил челото на храбреца и го е вцепенил в момента, когато той е искал да приближи врага. Каква чудна смърт – боецът стои на мъртва стража с пушка в ръка сред ужаса на сражението. Повалям го леко на една страна, покривам лицето му с червената кърпа от джоба му и го отминавам. Война!
Вляво земята се тресе, застлана от облаци пушек и прах, които приближават фланга ни. Нататък вече се виждат ясно рояци човешки и конски фигури. Противникът напира ожесточено и с грамадни сили в празното поле. Село Ези бей е в пламъци. Решава се съдбата на Добрич и Добруджа.
Умората у всички бойци е убийствена. Видях бойци да се унасят в сън под град от куршуми и шрапнели. Чувството за самосъхранение е изчезнало.
– Иде помощ! Помощ иде – вика някой с пресъхнал глас.
Цялата бойна линия е в напрежение пред критичната минута на противниковата атака.
– Помощ иде – пак крещи някой.
И помощ наистина идваше. Цивилни хора се мяркаха в бойната верига и стреляха заедно с войниците. Какви са тези хора? Кой изпрати тези храбреци да споделят заедно с нас смъртта и славата на сражението при Добрич, мислех аз с чувство на възхищение и учудване. Сълзи на радост изпълниха очите ни. На първо време никой не можеше да си обясни присъствието на цивилните герои. А назад, към хармана се виждаше друга картина – файтони и каруци, карани пак от цивилни, събират убитите и ранените от бойното поле и сами споделят тяхната геройска участ из пожънатите ниви. Други пък носят вода в бакъри и бурета, за да охладят с нея цевите на оръдията и картечниците. Лесно беше да се разбере, че тези доброволци са граждани от Добрич. Без ничия заповед те идваха доброволно да се бият за своя красив град и за свободата на Добруджа и багреха с кръвта си своите собствени ниви и синури.
По цялата огнева линия премина като електрически ток ободрителна вълна и стопли сърцата на бойците. Ентусиазмът и волята за победа прогониха умората на сражаващите се. На тази равна крепост паднаха стотици убити и ранени.
Ако някой иска да опише славната епопея при Добрич, или да я нарисува, трябва да е изживял боя в неговия най-критичен момент, когато цивилните храбреци се намесиха в сражението. На тая легендарна битка бяха неми свидетели белите и хубави къщи, които надничаха от града на Добротича и даваха несъкрушими сили на бойците в неравната борба.
Привечер ние превзехме село Ези бей...
Спомените са публикувани с изключителното съдействие на Регионална библиотека "Дора Габе" в Добрич.
Коментари
znanie.net
sharenacherga.com
grad.im
gstroi.com
belejnik.eu
10bg.eu
wseo.info
bratmi.com