Пресечки

Старите майстори в Добруджа благославяли градежа на къщите с магически слова

Чифликът на Михаил Щерев в село Долина, 1913 г.Чифликът на Михаил Щерев в село Долина, 1913 г."Слушайте, майстори и вий калфи, и чираци, и наоколо комшии!", провиква се мъж, който се е качил на билото на покрива на току що построена къща. На една от гредите е забоден дървен кръст, превързан с пешкир, а отдолу, в двора край градежа, се е събрала цялата многолюдна фамилия. "Чорбаджията майсторите сайдиса, Бог него да дари! Колкото звезди в небето, толкоз овце в полето! Колкото са на ризата жичките, толкоз да са му жълтичките", благославя човекът от покрива. Силният му глас се извисява над групата и достига до всички къщи, накацали като бели лястовички в добруджанската равнина. След минути цялото село се стича край новото жилище. Всеки е взел нещо от своя дом – я пешкир, я риза, я чорапи... Хората се появяват с усмивка и окачват  даровете на кръста, до който стои баш майсторът и реди благословии.  
Всички отиват на градежа. Не се допускат отклонения, защото индивидуализмът в традиционното общество не е развит, обяснява Лена Кирилова, уредник в отдел "Етнография" към РИМ Добрич. Припомня, че приказката: "Какво ще кажат хората.", тръгва точно от тези времена.
В представите на старите българи само мъж, който е построил сам дома си, имал право да се нарича стопанин и домовладика. А изграждането на дом било свещено действие.
Къща в село БезмерКъща в село БезмерПърво се търсело подходящо място. Добре било, ако теренът вече е усвоен, т.е., там вече някой е живял и пространството си има дух и сайбия (б.а. стопанин). Ако пък мястото не е било обитавано, то трябвало да е поляна, ливада и въобще равен терен. Никога не се строи върху самодивско игрище, защото се знае, че там трева не никне.
В Добруджа къщите винаги се градят около естествени водоизточници, или там, където водата може лесно да се добие. Когато строиш на неусвоено пространство, предната вечер посипваш мястото с пепел, разказва Лена Кирилова. На сутринта се гледа какво животно е оставило следи, защото то ще е духът покровител на дома. Най-често в ролята на дух покровител влизала змията, защото за древните българи тя е била символ на мъдростта, знанието и дълголетието.
Традицията повелява основите да се копаят винаги на изток, преди изгрев слънце, на "лек ден" и на нов месец. Неписаните езически правила изискват първата копка да се направи от баш майстора или от самия стопанин. После се извършва жертвоприношение. Кръвта на закланото животно трябва да изтече в темелите на бъдещата къща, а костите и главата му да се положат в основите на строежа. Там се оставя и сребърна пара. В християнско време е прибавен и обичаят в основите да бъде зазидано и шише със светена вода. Записват се имената на стопаните, на майсторите и кога е била градена къщата. Тези данни се заравят в земята. Често се хвърлят и пари в основите на дома. След това започва градежът.
Къща в село КрасенКъща в село КрасенКогато къщата е завършена, се прави обичаят "викане". "Чорбаджията нас подари, златен дар, златен бакшиш", провиква се дюлгеринът и пожелава късмет, добруване, много жито на полето и много бъчви в мазето. Думите съзнателно се изреждат на висок глас, защото се знае, че словото има магическа сила. Надошлите да чуят благословията комшии и роднини оставят подаръци, а майсторите премятат даровете през кръста или на въже, опънато на покрива. Обичаят изисква майсторът да обявява всеки дар и да съобщава името на дарителя. Викането завършва с думите: "Който донесе – благодарим, който не донесе – пак благодарим...". Е, понякога дюлгеринът изтърсва: "Който не донесе – до довечера да го втресе..."  Но рядко. Зидарят основно се проявява като добър орисник, а когато приключи с пожеланията, стопаните дружно извикват: "Амин!"
Следва предаването на ключовете от баш майстора на стопанина, но това също трябва да стане на "лек ден", което значи понеделник или сряда, или "когато месечината се пълни". А щом поеме ключовете, домовладиката дава пари извън уговорената заплата.
По правило първият, който прекрачва прага на новата къща, е най-старият член на семейството. Той ръси зърно и пари на входа и влиза тържествено, а едва след него могат да пристъпят всички останали.
Първото нещо, което трябва да направиш в новото жилище, е да запалиш огнището, защото огънят е символ на дома. Там където има огън, има живот. Загасне ли огънят, свършва животът. Огнището може да бъде запалено от свекъра, от свекървата или от майстора, строил къщата. Вярва се, че като се накладе първият огън, къщата получава своя сайбия. Това е невидимият дух – закрилник на дома. За да се чувства добре сайбията, огънят  трябва да се поддържа 40 дни. Заедно с огъня в дома се внасят хляб, вода, сол, икона и най-важните предмети от покъщнината. Този обред поставя началото на усвояването на къщата. Коли се курбан и се прави водосвет. По-заможните стопани колят теле, овен или агне, а сиромасите – пиле. Според обичая, стопанинът трябва да заколи курбана над огнището, до източната стена на къщата или на прага й. Може и под плодно дръвче в двора. На първия голям празник (Св. Богородица, Димитровден) се приготвя богата трапеза, канят се роднини и съседи, които носят дарове за новия дом – котли, сахани, тави, черги или хранителни продукти като брашно, фасул.
                                                       Добруджанските къщи
Най-древните добруджански къщи били направени от пръти, измазани с пръст. Наричали ги уземни, защото били вкопани в земята. Жилището се състояло от помещение с огнище, където се приготвяла храната и стая за спане, наречена соба. Векове по-късно къщите станали наземни. Правели ги от кирпич, дърво, камък. Глинените постройки не задържали мухъл, били прохладни през лятото, топли през зимата и устойчивина земетресения. Основата им била от трамбована пръст, а покривът имал четири стрехи.
Чифлик в село ТригорциЧифлик в село ТригорциТрадиционната добруджанска къща е едноетажната, защото е построена в равнина. Няма смисъл да е на няколко ката, както в планината. Най-често сградите са двуделни, но през Възраждането почнали да се появяват и богаташки триделни къщи. Сградите на заможните добруджанци имали полуподземен етаж, в който съхранявали стопанските уреди или го ползвали за зимник, а над него изграждали етаж за живеене.
Между приземието и жилищния етаж се оформил един леко издигнат каменен цокъл, а откритото пространство по цялата дължина на предната фасаса наричали сундурма или пруст. Но не в архитектурните детайли, а в цветовете е красотата на добруджанските къщи. Сградите белеят от замаската с вар, на чийто фон на контрастират дървените части – греди, дограма,  боядисани в охра, синьо, зелено и червено.
Огромни цветни градини опасвали къщите, но двуметрови зидани огради спирали лошите очи към дома. Във вътрешната част обаче във всички дворове имало междинна врата, наречена комшулук. Тези междусъседски портички били използвани основно, когато зли хора или разбойници тръгнат да ограбват и да безчинстват сред населението. Настъпела ли такава опасност, фамилията хуквала навън, минавала през всички комшулуци, излизала извън селото и търсела спасение при роднини от други села.

Текстът е подготвен със съдействието на уредника в отдел "Етнография" към РИМ Добрич, Лена Кирилова. Архивните единици, използвани за илюстрация, са предоставени от РИМ Добрич.