Пресечки

"Българи, където и да сте – в далечна Америка, в Европа, в Трансилвания, в Бесарабия, дори в най-затънтеното място на Балканите, чуйте! Чуйте радостта на роба! Добруджа е свободна! Днес е тържеството на свободата!". С тези ликуващи слова вестник "Добруджански глас" възвестява на добруджанци, че е настъпил необикновен миг – мигът на осъществената свобода.  Часове по-рано от ефира на радио София е изтекла голямата новина – сключен е Крайовският договор. Патриотите в Добрич изваждат скритите в раклите български знамена и ги развяват щастливо по улиците. По-високопоставени люде в града обаче се намесват и ги молят да се приберат. Решението е мъдро, защото в двете седмици между 7-ми и 25-ти септември 1940 година настъпва опасно междувластие.  Веднага след като е подписан договорът, румънците организират фашистката организация "Желязна гвардия".  Нарочни команди, облечени като хитлеристи, минават през града и пеят патриотични румънски песни, за да сплашат добруджанци. За щастие местните не се поддават на провокациите. Напротив – мъдро създават специална организация, която да пази на възлови местта –  болници, училища, църкви. Междувременно добруджанското население трескаво се стяга да посрещне българската армия. Всичката налична коприна за знамена в Добрич е изкупена и се налага да поръчват стока от други градове.
Рано сутринта на 25-и септември на площада в Добрич се стича многохиляден народ. Хората са облечени в народни носии, трикольорът се вее от всяка къща. а улиците буквално са застлани с цветя. Народни трапези са насложени по тротоарите на главната улица и площада. Месалите и даровете стигат чак до общината. Хората са застинали в трепетно очакване на българските войски. Към 10 часа по радиоуредбите съобщават, че войниците наближават старата българо-румънска граница и са навлезли в Южна Добруджа. Градският оркестър започва да свири "Шуми Марица" и "О, Добруджански край". Половин час по-късно пристигат трима конници и известяват, че българските войски вече са минали село Стожер и наближават Добрич.
"Българите идат!", провикват се хора откъм Варненското шосе. И малко преди 12 часа мощно "Ура" посреща първите български военни. Начело на конницата е генерал Георги Попов, след нея се движат танкове. На един от първите танкове са поетесите Дора Габе и Елисавета Багряна. Отзад се виждат мотоциклети с кошове, пълни с деца и младежи. Камбаните бият тържествено. Варненският митрополит Йосиф отправя благословия за града. Сълзи от радост и лица, озарени от невиждано щастие. Добруджа вече е свободна! Хората прегръщат войниците, катерят се по танковете, целуват дулата на оръдията. Девойки посрещат освободителите с хляб и сол и даряват бойците с дантелени пешкири и кърпички, на които е извезан образът на Стефан Караджа. След девойките се появяват момченца, яздещи понита и облечени с цветовете на българския трибагреник. На главите си децата са сложили юнашки калпачета със зелено дъно и лъвче с емблемата на градското дружество "Юнак". Еква песента "О, Добруджански край", изпълнявана от самодейните хорове в града. Всички пеят, пригласят и прегръщат войниците.
После множеството се отправя към общината, където генерал Попов произнася първата си реч в свободен Добрич. Зазвучава духовата музика на Частната българска гимназия в града, отнякъде писва гайда, разлюлява се българско хоро. В това време откъм гарата прстигат цивилните гости. Сред тях е композиторът на добруджанския химн Александър Кръстев. Веселието продължи три дни, разказват по-късно участниците в паметните събития. 
Докато в Южна Добруджа празнуват, тревожна тръба стряска посред нощ жителите на Северна Добруджа. Те имат 24 часа да напуснат завинаги родните огнища. В студената и дъждовна есен върволици от пребледнели семейства преминават договорената вечна и окончателна граница. После колони от камиони пъплят из Южна Добруджа и свалят из селата разплакани жени с бебета на ръце. Малки дечица се държат за полите на майките си. Едно момченце е гушнало коте, друго дете стиска кафез с гълъбче. След камионите прииждат кервани от каруци, подкарани от мъжете. По силата на Крайовския договор 67 хиляди българи от Северна Добруджа са разменени срещу 94 хиляди румънски колонисти. Повечето от нашите семейства нямат покъщнина, нямат завивки, нямат нищо. В бързината са сварили да вземат единствено сватбения пешкир и... шепа родна пръст.
Предлагаме ви вълнуващия разказ за историческото събитие на бившия директор на театъра в Добрич Николай Генов. Той е роден в Северна Добруджа в село Лунка, което се намира между Тулча и Бабадаг. През 1940 г. бъдещият актоьор е на 11 години и учи в румънско училище. След Крайовския договор семейството му поема към Южна Добруджа.

Добруджанецът Николай Генов: "И природата погрозня, когато се преселвахме"

"В края на лятото в нашето село Лунка дойдоха двама български представители. Помня, че бяха облечени в карирани голфове и със сламени шапки. Ходеха и разпитваха хората и описваха имотите, за да правят замяна. Слушах как моите родители говорят с много обич за "Майка България, в която ще отидем". До преди да решим да тръгнем, нямахме никакви проблеми с румънците. Като стана ясно, че ще се преселваме, почнаха зулумите. Една вечер у нас дойде един румънски полицай да уговаря баща ми да не тръгваме. "България е бедна страна, няма природни ресурси, казваше той. Татко обаче му рече: "Не! За децата ще е по-добре там!" По-късно разбрах, че е бил прав. Свърши лятото, захладня сериозно. През ноември, точно в полунощ в селото започна да свири тревожно тръба. "Започвайте да се изнасяте", казаха ни. Дадоха ни 24 часа да се приготвим. Каквото можахме да сложим в каруцата, това беше. Бяхме наредили от по-рано хранителни продукти в едни тенекии. Взехме няколко чувалчета със зърно и дрехи. Толкова. Хамбарите бяха пълни с жито, имахме огромни бъчви, пълни с грозде. Оставихме ги. Тръгнахме точно в полунощ. Кучето Караман беше вързано за хамбара. Много ни обичаше. Като видя, че се качваме в каруцата, започна да лае и да дърпа веригата. Не го отвързахме, за да не тръгне с нас. А как плачехме! После ми разказаха, че като сме заминали, Караман само виел и отказвал да яде. Така и починал на желязната верига с очи, обърнати към вратника. В селото живеехме хиляди българи. По пътя към България образувахме върволици от каруци. Беше кално, студено и дъждовно. По някое време обърна на сняг. Осем души пътувахме в каруцата – 5 деца, мама, татко и баба. Ние, децата, се бяхме свили под две черги и зъзнехме. 3-годишното ми братче непрекъснато плачеше: "Студено ми е! Мокро ми е!" Баба ми се мъчеше да го завие с чергата, а то вали, вали.... Силният вятър набиваше в телата ни леден дъжд. Мисля, че като има такива събития и природата погрознява. По някое време стигнахме до границата, където румънците почнаха да претърсват за злато. Избираха някоя жена и я пребъркваха. Ние имахме късмет...
От гарата до България ни превозиха с конски вагони. Във влака съм заспал и когато се събудих, бяхме пристигнали в Добрич. Оказа се, че сме закъснели и всички празни къщи в селата, оставени от румънците, бяха вече заети. 40 дни стояхме в старото турско училище. Сложиха ни в една класна стая 10-12 семейства. На пода спяхме човек до човек, натъпкани като сардели. Топлихме се с една печка в средата. Сняг, студ, огромни преспи... Храната беше малко, а зимата – ледена. Всеки ден изнасяха по един мъртвец от стаята – или пеленаче, или възрастен човек. Доста хора умряха. Към Нова година част от нашите роднини се пръснаха из селата в Добруджа. Ние получихме къща в балчишкото село Царичино. Прозорците бяха свалени, номерирани и заключени в училището, но имаше човек, който ги извади и ни ги даде. Запалихме огън в собата и така. Възстановиха ни и 270-те дка, които притежавахме в Лунка. Българската земя се оказа по-плодородна, раждаше чудесна пшеница.
Не съжалявам, че сме дошли в България. В Румънско щях да си остана на село и без образование. Нямаше да мога да се реализирам така, както направих тук – завърших ВИТИЗ, станах актьор, заживях в град. През 1975-та година моят братовчед Янко, който остана в Лунка, ми дойде на гости в България. Разведох го навсякъде и той се шашна. "Какво е станало с теб!", мълвеше непрекъснато. Разказа, че е останал рибар и живее в мизерия. Плачеше, защото децата му нямали бъдеще. След една година се обеси от мъка.
Текстът е създаден по разкази на участници в събитията. Използвана е информация и от книгата на Веселина Малчева – "Преселници севернодобруджанци в град Добрич през 1940 г."
Публикацията в Бележник е изготвена със съдействието на Регионална библиотека "Дора Габе" в Добрич.