Пресечки

Поетът Ясен Ведрин: Политици втора употреба ни ангажират с предизборни трикове

Ясен ВедринЯсен ВедринТВОРЕЦЪТ ОТ ДОБРИЧ ПРЕВРЪЩА ПЕРОТО СИ В МЕЧ, ЗА ДА ОТСТОЯВА КАУЗАТА НА ОНЕПРАВДАНИТЕ.
Едно безглаголно стихотворение се появи  на българския поетичен пейзаж в началото на миналата година. Публиката  прие възторжено творбата като най-точната мярка на културно-историческата ни събитийност. Авторът е Ясен Ведрин, по лична карта Стефан Главчев.  Израснал  е в Бургас,  но  е отгледал  четирите си деца в Добрич – родното място на съпругата му Йовелина. Тя е от първите ценители на неговата поезия. Запознават се в София на 9. 09.1989 година в градинката пред НДК. Тогава внезапен дъжд събира под един чадър студентка по българска филология и ватман на трамвай №4. Ясен Ведрин  е убеден, че словото е вътрешният архитект на душата, който я изгражда и осветлява. Възхищава се от малките хора, които движат историята. Любимият му актьор е Чарли Чаплин.

Бележник.бг ще публикува произведения на Ведрин в продължение на няколко броя. Днес  ви предлагаме интервю с поета от Добрич.

– Определяш се като социален поет. Не е ли много трудна тази задача във време, в което социалните проблеми сякаш нямат край?
–  Да бъда социален поет за мен не е професия, но вътрешно призвание. То е като един лумнал огън, който запалва мислите ми със състрадание и милосърдие към опропастените човешки съдби, но също така и с негодувание и остър сарказъм към девалвиралите политици и властници. Аз не съм първият, нито ще бъда последният български поет, който превръща перото си в меч, за да отстоява каузата на онеправданите. Винаги ще черпя вдъхновение от Христо Смирненски и Никола Вапцаров, защото уродливото лице на капитала в тяхното време е същото и днес. И днес има гаврошовци в скованите от злоба градове, които гледат бляскавите витрини на празничните молове, а в джобовете им е толкова празно, колкото в душите на елитния хайлайф. И днес животът е с груби и челични лапи, а озъбените свирепи кучета често влизат в новините. Разликата е там, че ако някога поетите бяха бележита трибуна и отдушник на народната болка и страдание, то днес трибуните и отдушниците са в чалгата и кръчмите. Българите бяха притиснати в лишенията на материалното, в ниските доходи, в борбата за насъщния хляб и в постоянния стрес от несигурното битие. В такова време много малко хора четат поезия и имат духовната сила да се извисят над всеобщата депресия. Но все пак - смисълът остава и това ежедневно се доказва от приятелите, които обичат поезията ми. Затова призванието да бъда социален поет не ми тежи, но ме зарежда и одързостява, защото знам, че написаното ще ме надживее. А точно това прави Поезията непреходна и значима в човешкото битие.  
– Обезличи ли ни неистовата воля  да се изтеглим от дъното и мизерията?
– В никакъв случай не сме обезличени, защото удавникът няма друга по-важна цел в живота си, освен да се оттласне от дъното, и клетникът - да превъзмогне мизерията. Обезличаването се случи върху една друга плоскост, където процъфтяват алчността, кариеризмът и самозабравянето. Преди време написах един стих върху един актуален фейлетон на Алеко Константинов - "Пази боже сляпо да прогледа" и точно там ставаше дума за същинското обезличаване. Именно там трябва да насочим прожектора на изобличението. Защото ликът, сам по себе си, са моралът, нравствеността и достойнството, с които човек изгражда своя образ в обществото. Защото колкото и нагоре да се издигне човек в своята професионална и обществена реализация, то не трябва да става за сметка на моралните му устои. А в този смисъл разказът на Алеко е знаков и по силата на въздействието си доближава "Приказка за стълбата" на Смирненски. Защото един консул на престижна длъжност в Цариград е забравил произхода си и е отрязъл корените си, за да затръшне вратата на съкрушения си баща. А същото забравяне на произхода и отрязването на корените се случи и с младежа, който даде на дявола очите си, ушите си, а накрая - паметта и сърцето си. Ето това е най-страшното обезличаване, защото в преследването на успеха и щастието си загубил самия себе си. Както и завършва стихът ми с последните два куплета:

"Че всеки, който стигнал би до цар,
измъкнат от мизерната си ниша,
сърцето си продава на кантар
и злият дявол в думите му диша.

Вратата ще ти тръшне. Ослепял.
Безроден скот сред лъскави говеда.
Че в болката на бащината жал
не е възможно сляпо да прогледа..."

В този смисъл истинската трагедия на битието ни не са дъното и мизерията като остри социални проблеми, но дъното като морално падение и мизерията, като страшен дефицит на честност, доблест, скромност, искреност и най-вече човечност. Достатъчно е да съпоставим банковите сметки на днешните олигарси с тефтерчето на Апостола, в което той се е отчитал пред Бога на съвестта си за всеки изхарчен грош. И ще ни стане напълно ясно, че деградирането на духовните ценности е по-ужасен катаклизъм и от най-дълбоката мизерия и безпътица. Защото от него винаги се раждат зверове и чудовища. Достатъчно хитри и лукави - за да си слагат маски на благочестие и така да превръщат врявата във възторг, а протестите - в подкрепа.
– Не се ли намразихме прекалено?
– Още от времената на древния Рим политиката има една успешна формула, която никога няма да бъде подменена с друга. И това е латинската максима "Divide et Impera", сиреч, "Разделяй и Владей". В това отношение ние, българите, сме сякаш с прерязани корени, защото от историческото ни начало ни гледа хан Кубрат, който даде на синовете си мъдростта на онова съединяване, което прави силата. Пише го дори на сградата на парламента ни, но прочетено днес звучи като шега или фарс. Защото аз не познавам друг толкова разделен народ, колкото сме ние, българите. Без значение дали ще става дума за леви и десни, русофили и русофоби, сини и червени, граждани и селяни, интелигенти и прости. Общественото съзнание е подложено на обстрел от едни и същи парадигми, целящи да ожесточават сблъсъка, а не доверието, подозренията, а не прозрачността, и най-вече - омразата и злобата, а не добротата и човеколюбието. Една и съща предизборна мантра заразява езика на българите и това е думата "долу". Долу този, долу онзи! Долу тия, долу ония! Долу тази партия, долу онази партия! Обсебените от тази мантра са много повече заети с потъпкване, отколкото с въздигане, просто защото нито веднъж никой не е извикал обратното на "долу", а именно "горе". Думата "долу" е словесен нихилизъм и генератор на омраза, защото погледът на хулещия винаги е обърнат към земята, надолу. Към желанието да смачкаш и унищожиш, да потиснеш и поругаеш, да отричаш без алтернатива, да казваш "не", без да имаш смислена позиция къде или какво е личното ти "да". В този смисъл прекалената омраза е точният свидетел за царуващо разделение. А няма нищо по-слабо от едно разделено царство и от народ без единна национална кауза. Разделението е равносилно на кошара със съборена ограда, която просто кани хищниците да сдавят овцете.
– Защо позволихме на злобата да ни завладее?
– Ако трябва да отговоря с дълбок размисъл на този въпрос, то ще кажа, че злобата е лакмусът за духовното състояние на обществото като цяло. Точният глагол, с който злобата започва своята реализация в човешката душа е "ядосвам се". А самото ядосване се случва, когато човекът го е яд на едно или друго събитие, на една или друга ситуация, на една или друга личност, на една или друга провокация. Ние ставаме събирачи на яд, без дори да проумяваме, че тази непоносима дума в своя книжовно-славянски корен идва от Русия и означава "отрова". А това - да си събираме отровата от битието си с онова усърдие, с което пчелите събират прашеца от цветята, е самоубийствена мисия. В Евангелието Христос предупреди всички ни, че "доста е на деня злобата му", за да си я слагаме на сърцето, но и до днес мнозина не са го разбрали и проумели. Да събираме отрова в сърцата си – то значи много скоро да станем нейни жертви и проводници. Без дори да осъзнаем, че генераторът на отровата в човешкото битие е самият дявол. Колко убийства, насилия, скандали и погроми се осъществяват именно със злобата? Колко реваншизъм, отмъщения, вендети и кръвопролития се дължат на това, че сме изгубили вътрешната си духовна опозиция на злото и стремежът към мир, светлина и опрощение? Ако най-малката обществена клетка, каквато е семейството, има своя смисъл в доверието, уважението и любовта, то какво да кажем за големия обществен договор, в който като българи трябва да продължим да живеем в нашата страна, и да намерим смисъл в съществуването си? И ако едно семейство се разпада, когато в него се възцарят недоверието, ревността, отчуждението или насилието, то как да би продължило напред едно цяло общество, когато в него има толкова много тлеещи въглени от омраза и насаждани различия? Ние трябва да насочим презрението и нетърпимостта си към разделителите на българската нация, към манипулаторите и доказаните обществени вредители и провокатори. Тъжното е, че няма земен съд и морална институция, която да ги заклейми и накаже, защото техните беззакония са на територията на духовното. Няма земен съд, който да е осъдил гордостта, алчността, немилостта, арогантността, кариеризмът и лукавщината. Това, за съжаление, са категории, подходящи за автори на романи, но не и за служителите на Темида.      
–  Наводненията. Делото по спасяване на давещите се….
–  Бях очевидец на трагедията, която се случи в Добрич, защото живея вече двадесет години в този град. Ще кажа това, че ако руските писатели Илф и Петров имаха една порутена къща на булевард "Русия" и им се беше случило да ги настигне потопът от месец юни, то със сигурност щяха да подарят "Дванадестте стола" на най-успешната ни еврокомисарка Кристалина Георгиева с посвещение за бляскава кариера. Защото няколко години тя топлеше един стол в Брюксел и ресорът й беше свързан именно с природните бедствия. Ще рече човек, че българите трябваше да имат поне една мъничка привилегия да разчитат на адекватна реакция от проспериращ европейски политик, за късмет - българин. За съжаление - давещите се трябваше сами да се справят с потопа, следи от които остават и до ден днешен по злополучния булевард. Голямата помощ от Европа изобщо не дойде, въпреки обещанията на г-жа Георгиева, която дотърча от Брюксел да си направи снимка за спомен с президента Плевнелиев в опустошения кв. Аспарухово във Варна. В крайна сметка озлочестените от нещастията хора хванаха лопатите, изринаха калта и изхвърлиха купища унищожено имущество. Да не бяха българи в Евросъюза, а сърби извън него - щяха да получат помощи от Брюксел, както такива се отпуснаха след наводненията в Сърбия. А въпросният ни еврокомисар по бедствията наскоро получи нов престижен ресор, свързан с бюджета и финансите. Най-вероятно - защото се оказа пестелив и икономичен бюрократ, който спести милиони евро на Европейския съюз, които трябваше да отидат за възстановяване след наводненията във Варна, Добрич и още много други градове. Сит на гладен вяра не хваща, а колко повече - сухо брюкселско кресло на кална българска черга... Нали?
– Как да изплуваме от мътния поток на предизборни трикове, с които ни заливат всеки ден политиците?
– Ако сме имали неблагоразумието да паднем в мътния поток, та да ни завлече медийното цунами, то тогава сме в много незавидно положение. На трикове и фокуси се улавят само глупавите и простите, сиреч, хората с първосигнално мислене, за които всяко послание е чиста монета. "По плодовете им ще ги познаете!" - ни е казал Христос. Има една случка в Библията, върху която написах стиха "Притча за дърветата". А случката е такава, че всичките дървета се събрали и поискали да си намерят цар, който да владее над тях. Примолили се на благородните смокиня, маслина и лоза, но те отказали царуване, не искали никаква земна власт, защото знаели, че властта опорочава. Най-накрая  дърветата се примолили на тръна да ги владее. Той се съгласил, като ги помрачил под сянката си. Нещо подобно се случи и в българското битие. Защото в борбата за власт винаги ще изплува знаменитият образ на бай Ганьо, на когото посветих стихотворението "Призрак балкански". Три куплета от него са напълно достатъчни, за да напомнят за мътния поток на предизборните трикове:

“Тук си имаме призрак балкански.
Много явен... Дори вездесъщ.
Той изпълва душите пиянски
и царува нашир и надлъж.

Все едно му е кой управлява.
Ляво, дясно, са баш комшулук.
Във дисагите пъха държава
и мирише на чесън и лук.

Либерал или сбита консерва.
С обещания - вчера за днес.
Той владее на масите нерва
и го дърпа с премерен финес..."

Цялата предизборна кампания може да доведе хората единствено до погнуса и абсолютно нежелание да гласуват. Орел, рак и щука са се вкопчили в медиите и се опитват да взаимно да се компрометират, та дано някак да променят електоралните нагласи в своя полза. Ами ако обикновеният човек не харесва нито орела, нито рака или щуката? Ако му е писнало от провалени политици? Ако четири процентната бариера за влизане в парламента ликвидира възможността за влизане на читави хора с нови идеи и послания? Тогава просто отново ще се стигне до онези 50 процента негласували, които изобщо не са съгласни със статуквото. То е равносилно на това да завлекат човек насила в магазин, където продават дрехи втора употреба и да му поставят условие, че непременно трябва да си намери сако, панталон и риза. "Оставете ме, бе хора!" - реагира човекът - "Не ми натрапвайте тези стари и вече носени дрехи! Аз искам да вляза в друг магазин и да си купя нов костюм, който никой друг преди мен не е обличал! В крайна сметка - ще платя с моите си пари и имам правото за тях да получа наистина качествен продукт!" Но не би! Предизборните трикове ще търсят начин да ангажират човека с политици втора употреба, непрокопсаници с толкова кръпки и петна, с толкова компромиси и падения, с толкова безпринципни съглашения и пазарлъци, че накрая човек ще предпочете в изборният ден да пасува. И непременно да чуе обвиненията, че не мисли за бъдещето на България, на децата си, на личното си добруване. А че бъдещето е предварително циментирано и изборът на българина е осакатен от неприемливи политически играчи - това остава встрани от прожекторите.       
– Как да помогнем на хората да престанат да се страхуват?
– Много сериозен въпрос. Проблемът стои пред цялото общество. Главният генератор на страха е насилието. Ето защо цялото ни общество трябва да се възпротиви на насилието. Има демокрации, където само един насилнически инцидент отприщва такъв обществен резонанс, че политиците биват притиснати до стената. И чак тогава, под силата на обществения натиск и всенародна съвест, се стига до адекватни решения и справедливи възмездия. Привидната безнаказаност и липсата на справедливост винаги са одързостявали насилниците и престъпниците. Полицията и следствието трябва да станат много по-напористи в изобличаването на престъпни схеми и криминални деяния, а властниците, които осигуряват чадър над един или друг бандит - тотално дискредитирани. Днес в България има места, където човеците стават жертви на престъпни набези от банди. Крадат имота им, продукцията им, спестяванията им. Влизат с взлом в къщите им и ги пребиват до смърт. Какво друго да остане в човешкото сърце след подобен ужас, освен страх? Освен това криминалната статистика се е превърнала в дойна крава за много вестници и новинарски сайтове. Сякаш, че сензорите на новинарите нямат друг прицел, освен престъпността. Добрата новина, която зарежда с надежда, напълно изчезна. Това не означава, че добрите човеци са се свършили, а че тотално са разменени приоритетите. Искаме добро и здраво психически общество - ами нека го зареждаме с добри послания! Нека репортерите на телевизиите престанат да търчат от трагедия на трагедия, а да потърсят добрината с камерите си. Подадената ръка, спасеният живот, солидарността на хората с техен изпаднал в беда приятел - има толкова много добри семена, които могат да родят добър плод. Но ако всеки ден един угнетен човек приема угнетителни послания, без значение какви, той ще се барикадира в страха. Както казах - въпросът е много сериозен и за него е нужна не само лична отговорност, но цялостно осъзната национална стратегия. Човек трябва да усеща сигурност в държавата, в която живее. Гарантираност на волеизявлението си. Свобода на убежденията си. Не просто записани в конституцията, но като защита в реално време.       
– Словата на политиците. Да гледаме ли тях като на вълци в овчи кожи?
– Няма нищо по-печално от политик, който е заложник на осъществените си провали, защото с тях той вече е обезценен от гледна точка на общественото доверие. Принципът "Не ме гледай какво върша, а слушай какво ти говоря" е до такава степен преекспониран в последните 25 години, че аз недоумявам откъде у вече провалили се властници се намира нов ентусиазъм да искат ново одобрение от хората. Одобрение за какво? Затова, че ония другите били по-некадърни от тях ли? Ами когато кажеш за опонента си, че е по-некадърен от теб, то и ти самият се определяш като некадърен, защото сочиш другия в една степен повече некадърност. Но това не премахва некадърността от теб. В това е проблемът! Друг е въпросът, ако е работеща схемата "кадърност против некадърност". Но тази схема е невъзможна за българския политически модел, защото в него винаги има много стари лица, които искат нови роли. А думи като "рестарт" или "презареждане" на лявото или дясното звучат смехотворно поради многото зависимости между тях. "Никой не налива ново вино в стари мехове, защото и меховете се съдират, и виното изтича...Но трябва да се налива ново вино в нови мехове!"
Към днешна дата аз не съм видял "ново вино", което да се налее в "нови мехове" за добруването на България. И не мога, нито имам моралното право да считам, че днешните ни политици са нещо друго, освен "вълци в овчи кожи", според както беше зададен въпросът. Има задкулисие на власта, което е като мелачка за съвести, и пътят към властта и управлението винаги преминава през съгласуване с него. А фактът за неговото съществуване го съзирам в това, че няма нито един осъден политик за целия 25-годишен преход. Брънките и зависимостите са така гъсто и сложно преплетени, че гарван гарвану око да не вади, а колко повече вълк да води до смут в глутницата.
– Липсата на интелектуални водачи…
– Интелектуални водачи са нужни за интелигентни хора. Ако един народ няма ясно изразена интелигенция, хора на духа, на културата и изкуството, то и нуждата от такива водачи се изчерпва. За съжаление - в годините на прехода културата беше погълната от кича, фолклорът и естрадата - от чалгата и поп-фолка. Израсна цяло едно поколение, вдъхновявано от телевизия Планета с цялата и "звездна" плеяда от поп-фолк изпълнители. Направи се цялостна подмяна в критериите и посланията, а медиите станаха естествена трибуна и рекламодател на пошлото, гнусното и извратеното. А за тази отвратителна сеитба непременно идва време за жетва. Нямам рецепта как да изскочат на светло стойностните и харизматични личности, просто защото истински достойните хора всячески стоят встрани от политиката и никога няма да прекрачат разделителната линия на избора, прокарана от съхранения им морал. Не виждам никаква възможност да се случи такъв вариант, при който поет или художник би разговарял с мутра за споделяне на идеи или платформи. Те просто нямат пресечна точка на интересите и въжделенията си. А като преценя и това, че светлите и достойни хора са встрани от масовия вкус и обществен интерес, то какви ли сътресения ще са нужни на българите, за да си спомнят, че имат творци и съзидатели? Наскоро от този свят си отиде поетът Валери Петров, а коментарите, които прочетох в някои новинарски сайтове, свързани с личността му, ме потресоха до какво морално падение са достигнали последните консуматори на кича и простащината. Колкото до оздравителния процес в държавата, то за него е нужна постоянна нетърпимост към пошлото и ретроградното, точно така, както в един организъм клетките на имунната система атакуват вирусите, за да ги ликвидират. Процесът ще е дълъг и бавен, защото ще трябва период на възвръщане към ценности и стойности, които като общество почти сме изгубили.

Коментари  

0 #6 Бармалей 21-01-2018 21:21
Цитат от Валери Станков:
Сектант ! :-x

Кой Валери Станков? Който е написал това?
"ЩОМ ДЯВОЛЪТ СЕ КРЪСТИ В ХРАМ
… какво се случва, аз не знам – живея в миналата ера,
ям тъпия менте салам и пия бира с трайност вчера"
Цитиране
0 #5 Валери Станков 21-01-2018 06:13
Сектант ! :-x
Цитиране
+2 #4 LiLIYA 23-10-2014 19:13
Вярно, готин е!
Цитиране
+2 #3 Gospodar 18-09-2014 22:20
Смайващо добър!!!! Това е поет от друга величина, интелектуален водач….
Цитиране
+1 #2 Kayo 18-09-2014 20:54
Наистина голяма фигура-като ръст и дух, а ние сме се затворили в черупките си. Чакаме някой като него да изрече мислите ни на глас. Защото той го прави мощно и талантливо.
Цитиране
+1 #1 Pochitatelka 18-09-2014 19:44
Самата истина! Бяхме те изгубили от поглед за известно време, но сега имаме хубав повод да изчетем пропуснатото от нас.
Цитиране