Новини

Чари става пилот, когато научава за подвига на капитан Списаревски

Лаз-7Лаз-7Книгата на Христо Чарийски  "Записки на пилота" ще бъде представена на 25 ноември в Балчишкия клуб на военните летци. Това съобщи организаторът на събитието  Юлияна Гианти. Изданието е отпечатано с нейната благородна подкрепа. Квартет "Добруджа" и  акордеонистът Станимир Узунов ще се включат в премиерата  с начало 17.00 часа.
Авиаторският дневник на Христо Чарийски /Чари/ разкрива подробности за неговите 13 346 часа във въздуха. Авторът на книгата разказва за първия си опознавателен полет от добричкото летище, осъществен със самолет Лаз-7 през 1953 година.  Североизточният аеродрум предложил на пилота и обучение с Як-17, наричан още "Баба Настя". Хубав и лек за управление, изпълняващ всички фигури от висшия пилотаж,  този самолет  бил с нехерметична кабина, в която нахлувал много пушек.  Ентусиазмът на първите години отстъпил пред професионалното израстване и смелите прелитания с най-добрите за времето авиационни машини.
Чарийски описва полети, свързани с разузнаването, с откриването на кораби в открито море и заснемането им чрез фотокартечница  или фотокамера. С такива задачи той често е летял по маршрута Каварна – Тираспол. Чари е изпълнявал  и въздушната линия от нос Калиакра до Езерец на височина 1000-8000 м.  По това негово направление зенитчиците се обучавали  в стрелба с бойни снаряди по огледален способ. В професионалната  биография  на авиатора е записано и командването на българска ескадрила, обучена да хвърля бомби  от 3 000 м с пикиране. При  едно такова летене в боен строй "клин"  били  изсипани 6 тона взриватели на полигона в Бодрово, Хасковско.
Дошъл със самолет, а си тръгнал пеш. И такива неща се случват в авиацията. Чарийски разказва, че в Мозамбик му се наложило да каца на аеродрум близо до Индийския океан. Негов западноевропейски колега пък решил да си "паркира" самолета на самия бряг. Докато се хранил в ресторанта, небрежният пилот не забелязал прилива и возилото му било погълнато от океана.
Чари пази в дома си много сглобяеми самолети, вертолети, снимки, както и летателните си одежди-яке, костюм, ръкавици, кислородна маска. Книгата си той посвещава на двамата си синове Валентин и Юри – фотографът, който станал любител летец след заминаването си в Австрия.  
Своите детски години 84-годишният автор е прекарал в стопанство между Самоков и курорта Чамкория /Боровец/. Отблизо е виждал цар Борис III, царица Йоана, княгиня Мария-Луиза и Симеон. Всички те преминавали на коне през гората, без никаква охрана. Втората световна война  заварва Христо в София. "В един прекрасен ден по радиото съобщиха, че капитан Списаревски се е врязал в летяща крепост и е загинал. В моето младежко сърце нещо трепна. Това е геройство, това е мъжка  и смела професия. Тогава реших да стана летец", пише Чарийски. Като курсант в Долна Митрополия Чари е правил пълен вираж със снижение до 200 м над родното село на проверяващия го щурман,  който  отворил кабината, за да пусне писмо до близките си. Усвояването на полети с малки височини  е предизвикателство пред професионалната кариера на всеки  универсален въздушен ас. Летенето 50 -100 м над терена, в т.нар. зона на смъртта, много близо над земните препятствия-комини, телевизионни антени, далекопроводи,   се осъществява  при затруднена ориентация. Конфигурацията изглежда съвсем друга от малка височина, радиовръзката е силно намалена, полетът не може да се наблюдава с радиолокатор, т.е.  остава без контрол и предразполага към въздушно хулиганство.
След пенсионирането си  в бойната авиация пилотът поема ангажименти в селското стопанство, свързани точно с летене ниско над нивите в Добруджа, над памуковите плантации и чаените полета в Африка. Той не пропуска да опише  в книгата си  житието и нравите на местните хора. С чувство за хумор разказва: "Как  в Мозамбик набираха младежи за армията си? Влизаха в джунглата  и заграждаха определен район. Така, както правим ние при преброяването на дивите зайци. И всичко що е здраво и мъжко го вземаха войник. В казармата престояваха 5-6 години, не искаха да си ходят, защото  им харесваше, че няма нужда сами да си търсят храната. Струваше им се удобно да бъдат войници, макар  по външен вид да не приличаха на такива. Кой с обувки, кой бос, кой с риза, кой без нищо. На гърба си  носеха нашите пушки манлихер, вързани със сезал. Голяма армия..."